Милка от Костиево: Загубих съпруга си, защото за линейката няма път

Милка от Костиево: Загубих съпруга си, защото за линейката няма път

Вече второ десетилетие молбите на 72-годишна жена от Костиево остават като глас в пустиня, пише ни Стефка Георгиева. Публикуваме писмото й, в което разказва сърцераздирателната история на Милка Бонева

Милка и мъжът ѝ Димитър се преместват да живеят в с. Костиево, общ. Марица, обл. Пловдив преди повече от 20 години. Закупуват имот, върху който строят къща. Няколко години по-късно, купуват от общ. Марица и съседния двор (парцел, който не е в регулация) с площ 2 дка. земя, като за него дават 3 дка. земеделска земя. Общината е с един декар печалба, но не това е важното.

Баба Милка и дядо Димитър са съвестни данъкоплатци. Плащат данък сгради и такса смет, макар че камион на „Чистота“ до момента не е стигал до тях. Пътят не позволявал. Налага им се да изнасят всичко на гръб. Макар със скромни пенсии (т.е. минимални), те не пропускат да дадат на държавата това, което ѝ се полага, както казва възрастната жена. И тук идва проблемът – за толкова години, те нямат път до къщата си. Улицата е 19-та, а по нея има само кал и мръсотия през влажните месеци на годината, а през лятото – пепел и прах.

Възрастното семейство, както и техните деца, вече над 15 години подават жалби и сигнали както до кметството в селото, така и до общ. Марица. Отговор обаче няма, пише в. „Марица“.

Преломният момент за баба Милка настъпва в началото на 2020-та, през февруари. Състоянието на дядо Димитър се влошава рязко. Екип на спешна помощ се опитва да достигне до тях, за да им помогне, но не успява. В резултат на това, баба Милка губи не само съпруга си, но и най-добрия си приятел. Това е трагедия, което не може да се опише с думи.

Притеснени от случилото се, а и загрижени за състоянието на възрастната жена, нейните деца започват още по-упорито да подават сигнали към местните власти, но отново без отговор.

След няколко месеца „ходене по мъките“, баба Милка се среща с кмета на с. Костиево, който и заявява, че по разпределение могат да се асфалтират 2-3 километра на година, но за нея може и да не остане чакъл и асфалт. Ако си плати обаче, курсовете на камиона (около 6-7 курса с предполагаема стойност около 200 лв. на курс), може и да стане работата.

Тук е изключително важно да отбележим, че дължината на ул. 19-та в с. Костиево варира между 250 – 300 метра! По-малък от половин километър, но за него пари вече няма повече от 20 години.

През юли се случва следното. Ново семейство, което си е построило къща срещу тях преди около година, се сдобива с нова улица. „Живи и здрави да са хората! Нека!“, казва възрастната жена, която отново отива на среща с кмета, за да го пита до къде са писали съседите жалби, че да пише и тя, за да и асфалтират улицата. Отговор не получава.

Внукът ѝ отива на място в общ. Марица, за да разговаря я с кмет, я с инженер и да разбере каква е процедурата, която трябва да се следва, за да асфалтират улицата на баба му. Охраната категорично заявява, че по време на пандемия, приемно време няма НИТО ЕДИН служител в общината и евентуално другата година семейството да дойде отново. Посещението е последвано от два имейла с жалби и два имейла – отворени писма, на които също няма отговор.

Как да тълкувам мълчанието от кмета на селото и от служителите в Община Марица – не знам.

Баба Милка добре го каза: „Ама нека да имат хората, живи и здрави да са, и те семейства гледат. Не искам да имам като тях, само една улица искам, че да идва камиона с боклука и, не дай Боже, линейка. Пък за тези години сигурно с данъците все сме го заслужили това. Не съм само аз на тази улица. Още четири семейства сме.“