Черните вдовици: Най-смъртоносната женска порода

Мъжете напълно заслужено държат първенството в класацията за най-жестоки престъпления още от зората на човечеството, но жените също не са нежните цвята така енергично възпявани от ренесансовите поети и това често си личи в днешното общество. Преди да се гмурнем дълбоко в „пленителния“ феномен на Черните вдовици, заслужава си да хвърлим бърз поглед върху нарастващата женска роля в света на жестоките престъпления.

От 70-те години насам се наблюдава тревожно увеличаване – 138 процента – на жестоките престъпления, извършени от жени. Макар, сравнен с мъжкото насилие, техният процент да е малък (15% на 85%), фактът, че бройката се вдига така стремглаво говори, че нещо се променя в обществото.

Социолозите се опитват да обяснят това, както и криминолозите, теолозите, политиците и историците, но посланието е ясно, и то е, че жените не са чужди на насилието. В близките години точно жени извършиха някои от най-ужасните престъпления.

Дарли Рутиър убива двамата си сина, защото нямала пари да ги гледа, а Даян Даунс застреля трите си деца и уби едно от тях, за да спечели сърцето на своя любовник, който не искал деца. Сюзан Смит удави момчетата си в езерото, защото приятелят й не искал да се нагърбва с отговорността да гледа поколението на друг мъж. Карла Хомолка и Пол Бернардо изнасилиха, изтезаваха и убиха няколко млади момичета, заради тръпката от това.

През 2010-а в затворите на САЩ е имало 61 жени, осъдени на смърт. Бети Лу Бийтс и Кристина Ригс бяха екзекутирани през 2000 г.: Бийтс чрез летална инжекция за убийството на съпруга й, а Ригс чрез летална инжекция за убийството на двете й деца.

В цялата човешка история плеяда от жестоки жени и жени с лоши намерения изпъкват в много страни, създавайки свои зловещи ниши в света на митовете и легендите. Появата на тези истории показва, че хората са забелязали смъртоносната заплаха на женския чар още преди векове.

Далила отрязва косите на Самсон, за да превърне могъщия мъж в хилаво човече. Майката на римския император Нерон Агрипина учела синчето си как да управлява Рим с непрощаващо сърце. Саломе прави „стриптийз“ на цар Ирод, за да получи главата на Йоан Кръстител. Съдбите на много други велики мъже също били съсипани от измамния аромат на парфюми и сладостта на женските устни – от Марк Антоний, до Вилхелм Тел и Джон Дилинджър.

Американската история разказва за много фатални жени – вещиците от Салем, дамите пирати от Седемте морета и лидерките на банди от стария Ню Йорк. Батшиба Спунър била първата жена, екзекутирана за убийство след Американската революция. Мадам Лалори изтезавала десетките си черни роби в предвоенен Ню Орлиънс. През 1865 г. федералното правителство екзекутира Мари Юджиния Сурат заради ролята й в покушението над президента Линкълн. Бел Стар ограбвала дилижанси и изтезавала каубои в Дивия Запад. Марта Плейс убила дъщеря си през 80-те години на XІX век и влязла в историята като първата жена, изпържена на електрическия стол. През 30-те години на XX век, по време на Голямата депресия, Бони Паркър ограбвала банки и разстрелвала полицаи, докато тексаските рейнджъри не пратили в ада и нея и нейния приятел Клайд Бароу в Луизиана. Бони Хийди умира в газова камера през 1953 г. за убийството на дете.

От колониалните времена на Батшиба Спунър до днес американските съдилища са изпратили на смърт над 500 жени.

Любопитни убийци

В своята книга „Жените серийни убийци и техните жертви“ авторът Ерик Хики описва най-добре жените, които убиват, като „тихи убийци“. Неговите проучвания на тези жени от XІX и XX век го карат да вярва – и мнозина са съгласни с него – че за разлика от техните бомбастични и фанатично мотивирани колеги от мъжки пол, жените серийни убийци са доста по-коварни. Те са хлъзгави, предпазливи и внимателно обмислят своите убийства и тяхното изпълнение. Рядко оставят след себе си сцени на кърваво насилие, като по-често използват рафинираните методи на отровителството и нещастните случаи в дома.

Има най-различни видове жени убийци, като най-прочути и изобретателни сред тях са Черните вдовици, чието прозвище е вдъхновено от отровните паяци, които изяждат мъжкия, когато вече нямат нужда от него. Тези жени умело крият смъртоносните си инстинкти зад фасадата на образцови домакини, съпруги и майки.

В три-четвърти от случаите те убиват главно за изгода. Живеят охолно с парите от застраховки, пенсии и наследства, придобити след внезапната смърт на близките им – съпрузи, деца, внуци, сестри, братя, майки и бащи.

Джуди Буеноано, екзекутирана през 1998 г. в Тексас, се подвизавала под най-различни псевдоними години наред, убивайки двама съпрузи, един годеник и собствения си син, за да се домогне до парите им.

В периода 1977-90 г. Даяна Лумбрера задушава до смърт шестте си деца, сред които и тримесечната си дъщеря. В крайна сметка тексаските лекари осъзнали, че в случая не става въпрос за нещастна майка с лош късмет. В началото на XX век Лидия Трублъд от щата Айдахо отравя едно от децата си, петте си съпрузи и един свой роднина. През 60-те и 70-те години германката Мария Велтен отравя двамата си съпрузи, един любовник, една леля и дори баща си.

Проучване, направено от Кристиана Еврипиду от Универститета във Вирджиния, обаче показва, че традиционните мишени на Черните вдовици изглежда се променят: „Наблюдава се увеличаване на непознати жертви в близките години“ – казва тя.

Черните вдовици спадат към категорията на многократните жени убийци. Дали трябва да бъдат наричани серийни убийци е спорен въпрос. Като цяло жените многократни убийци не убиват, водени от сексуална мотивация, както правят мъжете. Ако приемем често предлаганата дефиниция, описваща серийните убийци, която включва сексуална мотивация и нужда от упражняване на власт върху друго човешко същество, то тогава терминът не е подходящ за жените убийци, включително и за Черните вдовици.

Удобно е, но объркващо, да наречем тези жени серийни убийци. Съществува огромна разлика между графиня Елизабет Батори, която открито се къпела в кръвта на стотици девственици, за да запази младостта си, и Дженийн Джоунс, която задушила може би над 40 бебета, преструвайки се на грижовна медицинска сестра в детската болница.

Според „Енциклопедия на серийните убийци“ от Брайън Лейн и Уилфред Грег голяма част от серийните убийства се извършват от мъже и включват определени особености. Техните убийства са повтарящи се и обикновено зачестяват във времето, докато извършителят не бъде заловен. Обикновено убиват жертвите си лице в лице, една по една. В повечето случаи няма връзка между жертвата и убиеца. Мотивите често са неясни. Убийствата като цяло се извършват с брутална, ненаситна жестокост и след тях остава кървава баня.

Разликите между мъжете и жените серийни убийци са доста многозначителни.

Докато мъжете често дебнат непознати жертви, жените предпочитат да погубват най-близките си хора – членове на семейството им или хора, зависещи от грижите им. Докато мъжете са склонни да използват физическа сила – стрелят, намушкват с нож, пребиват или удушават – жените често избират много по-незабележим и неагресивен начин – отровата.

Когато мъжете убиват многократно, обикновено мотивът им е сексуален. Жените убиват за изгода (75%), за контрол (13%) или за отмъщение (12%). Средната продължителност на серията от убийства при мъжете варира от няколко месеца до четири години. При жените тя може да продължи от шест до осем години, а в някой случаи дори до десетилетия наред.

Въпреки разликите и при двата пола се наблюдават три общи знаменателя. Първо, те притежават способността да изглеждат привидно нормални на външен вид, когато това е необходимо за техните планове или за оцеляването им. Второ, те може да са психопати, но психопатите не са ненормални. Трето, като психопати те са лишени от съвест.

Бившият ФБР профайлър Джон Дъглас казва в интервю, че най-силната защита на един сериен убиец е способността му да остане незабелязан.

„Обществото като цяло смята, че те изглеждат като Ханибал Лектър“ – казва той. – „Всъщност изглеждат като мен и вас, като пощальона, като доставчика, който чука на вратата ви. Тези хора не са луди“ – добавя той. – „Те определено знаят разликата между доброто и злото“.

Това мнение се допълва и от Харолд Шектър, съавтор на „Енциклопедия от А до Я за серийните убийци“, който отбелязва:

„Серийните убийци са психопатични личности… лишени от основни човешки емоции, като разкаяние например. Останалите човешки същества са просто обекти, които използват за целите си“.

Класификация на жените убийци

През 1991 г. Ерик Хики разделя жените серийни убийци на две отделни групи: Черни вдовици (които се омъжват с една единствена цел – да убият съпруга си за финансова изгода) и Ангели на смъртта (милостиви убийци, които убиват хората, за които се грижат – например бебета, майки, баби – за да получат власт и може би внимание).

Но през 90-те години спектърът на жените убийци се разширява и последователите на Хики допълват неговия списък, добавяйки още категории. През 1998 г. книгата на С. Л. Келехър „Най-рядко убийство“ разделя вселената на многократните жени убийци на девет категории:

• Черни вдовици
• Ангели на смъртта
• Сексуални хищници
• Убийци отмъстителки
• Убийци за изгода
• Партньорки
• Със съмнителна вменяемост
• С неясна мотивация

Неразкрити престъпления

Ангелите на смъртта се смятат за богове и преследват онези, които според тяхната преценка вече са белязани от смъртта – болните или възрастни хора, поверени на грижите им. Техните оръжия са или химикали, като летална инжекция с калий, или задушаване с възглавница – и двете трудни за проследяване. Класически пример за ангел на смъртта е случай от британския град Грантам. През 1991 г. 23-годишната медицинска сестра Бевърли Алит убива поне 4 деца и инжектира над 20 други с калий или инсулин, с намерението да ги убие. Тя е осъдена през 1993 г. и излежава 13 доживотни присъди.

Сексуалните хищници, както подсказва името им, са водени от сексуалните си фантазии. Айлийн Уорнос, една от шепата жени, които попадат в тази категория, убива най-малко 7 мъже в периода 1989-90 г. Тя правела с тях секс за пари, след което ги напълвала с куршуми и се изпарявала с колите и личните им вещи. Уорнос е осъдена на смърт през 1992 г.

Спорен е въпросът дали наистина сексуалните фантазии имат някакво място в мотивацията на Уорнос. Съществуват доказателства, че отмъщението, омразата й към мъжете и кражбата са имали много по-силно влияние над постъпките й. Освен това нейните хомосексуални предпочитания още повече разбиват теорията, че е убивала мъже, водена от някакви сексуални фантазии.

Убийците отмъстителки обикновено са водени от някаква мания. Омраза, любов или ревност са най-честите фактори. Те са също толкова редки като сексуалните хищници, но веднъж предизвикани, са способни на всичко. Макар много от жените убийци обикновено да са по-млади – средната им възраст е 20-30 години – Марта Уайс от Охайо извършва престъпленията си на 40-годишна възраст. Когато старата мома най-сетне намерила истинската любов, тя не можела да си намери място от щастие. Но семейството й се противопоставило на избора й, както и нейният пастор, тъй като годеникът й бил доста по-млад от нея.

За отмъщение тя нахранила трима от семейството си със смъртоносна доза цианид и подпалила църквата. Когато била задържана и престъпленията й се разчули, пресата я кръстила „Американската лейди Борджия“, на името на скандално прочутата италианска отровителка. Уайс казала на съдията, че дяволът я бил накарал да го стори, но тъй като нямало как да хване дявола, щатът Охайо хвърлил цялата вина върху нея и я заключил до края на живота й.

Убийците за изгода убиват стриктно и само за пари; те извършват убийства като „наемници“. Докато еднакво алчните Черни вдовици избират сами жертвите си (приятели и роднини) и сами извършват убийствата си, убийците за изгода убиват за други срещу заплащане – обикновено за ревниви съпруги, които искат да видят мъжете си на два метра под земята.

Тъй като са „мълчаливи свидетели“, техните кариери могат да продължат с години. Например руската „тиха“ професионалистка мадам Алекс Попова. Нейното първо убийство се случва през 1879 г. и впоследствие наемницата убива около 300 мъже – съпрузи и любовници на нещастни жени – докато не била заловена и екзекутирана чрез разстрел през 1909 г.

Партньорките идват в най-различни форми и окраски и съставляват две-трети от цялото документирано войнство на жените убийци. Съществуват три вида партньорски групи. Най-преобладаващата сред тях е дуетът „мъж-жена“: в повечето случаи те не са нищо друго, освен търсещи силни преживявания любовници. Втората най-често срещана група е тимът „жена-жена“. И накрая идва „семейството убийци“, състоящо се от трима или повече души, сплотени от общата им страст към смъртта.

По-горе споменахме, че жената сериен убиец обикновено избягва кървавите бани; но това е само когато действа самостоятелно. Това правило не винаги важи, когато е в партньорство с някой друг, особено с мъж, който мисли вместо нея.

Когато 24-годишната Синтия Кофман се съюзява с Джеймс Грегъри Марлоу през 1986 г., основната им дейност се състояла в обири и удушаване на жертвите. В крайна сметка двамата били осъдени на смърт за убийствата на четири жени. Четиридесет години преди това закръглената Марта Бек и нейният дребен и незначителен любовник Рей Фернандез застрелват, удавят или удушават с връв най-малко дузина невинни жени, преди да бъдат екзекутирани в затвора „Синг Синг“ през 1951 г.

Екипите „жена-жена“ са склонни да следват по-познатия модел на убийство чрез финес. Любовниците лесбийки Гвендолин Греъм и Катрин Мей Ууд, и двете медицински сестри, задушили петима възрастни пациенти в старчески дом в Гранд Рапидс, щата Мичиган през 1987 година. През 80-те години Мария Грубер, Ирене Лидолф, Степания Майер и Валтранд Вагнер заедно или поотделно убиват с летална инжекция повече от 200 пациенти, поверени на грижите им, във виенската болница „Линц“ в Австрия.

При „семейните екипи“ един човек, обикновено мъж, който се провъзгласява за гуру или мислител на групата, ръководи останалите. Тези групи обикновено действат импулсивно по няколко определени модела. Никой не илюстрира по-жестоко подобен съюз от Семейство Менсън, което убива ритуално холивудската актриса Шарън Тейт през 60-те години.

Последните три класификации на жените серийни убийци не са толкова ясно очертани.

Начело на категорията Съмнителна вменяемост стоят шепа жени, които успяват да се спасят от екзекуция, пледирайки за невменяемост. Джийн Уебър отървава въжето през 1908 г., след като е заподозряна в удушаването на децата си. Тя убедила съдебните заседатели, че й хлопа дъската и била изпратена в лудница. Обесила се собственоръчно в килията си през 1910 г.

Втората група от този жанр се състои от малък брой жени, чиято вина е несъмнена, но мотивите им остават неизяснени. Одри Мари Хили е най-известният такъв случай. Убивайки трима членове на своето семейство, тя би могла да бъде сложена в категорията черни вдовици, ако мотивите й бяха по-ясни. Но Хили изглежда не се стремяла към финансова изгода и не спечелила нищо от убийствата. Всичко, което доказвали уликите, е че тази нормална на вид 42-годишна домакиня от щата Алабама отстранявала близките си един след друг в продължение на четири години. Хили отравяла жертвите си, но нито тя, нито нейните обвинители, могли да разгадаят причината.

Накрая на дългия списък с жени серийни убийци се мъдрят няколко неразкрити случая, за които се подозира, че са дело на жени, но властите не разполагат със солиден заподозрян или мотив. Сред тях са убийствата в болница „Принц Джордж“ в щата Мериленд, извършени в периода 1984-85 г. Някой инжектирал калий в системите на пациентите в интензивното отделение, убивайки ги моментално. Когато властите най-накрая притиснали един заподозрян (жена), прокуратурата сметнала, че тя е невинна и я освободили.

Всички тези безсърдечни жени са хладнокръвни убийци. Но никой не изобразява жената убиец по-добре от Черната вдовица, към която сега ще обърнем вниманието си. През нейното дълго и демонично царуване тя успява да се превърне във вдъхновение за легенди, песни и дори, по един много зловещ начин, за любовен романс.

Крокодилски сълзи

Дълга редица автомобили е спряла на ветровита алея край надгробните камъни в сенчесто гробище. Шестима мъже в черни костюми изваждат от катафалката платинен ковчег и мрачно го полагат до прясно изкопания гроб. Оплаквачите излизат от колите си и се присъединяват към тях. Пасторът кимва на семейството, приятелите и съседите да застанат около гроба, след което подхваща съкратената версия на химна „Скала на вековете“. Гласовете заглъхват, той прошепва няколко молитви, предавайки тялото на мъртвия на земята, а душата му на Бог. Докато се моли, полага успокояваща длан на раменете на прясната вдовица, която ридае в носната си кърпичка до него. Членовете на семейството я подхващат под лактите, за да не припадне на земята. Тя изглежда толкова крехка, толкова отчаяна и раздирана от непоносима скръб.

И докато стене, ридае и мокри кърпичката с драматични сълзи, тя се пита колко бързо – надява се, че ще стане бързо – застрахователната компания ще й изпрати чека с парите от застраховката на скъпия й покоен съпруг.

Тя е Черна вдовица, кръстена на отровното многокрако създание, което изкача от нищото, хапе бързо, силно и убива с отровата си. Горният сценарий, макар и леко шеговит, е доста типичен. Стереотипен може би, но верен. Сцената със скърбящата вдовица-измамница се повтаря отново и отново в реалния живот.

Филмите, с участието на красиви звезди, убиващи нищо неподозиращите си съпрузи, не представят честно Черните вдовици. Холивуд има навика да омаловажава лукавството на Черната вдовица, като ни кара да вярваме, че мъжете-жертви са привлечени от нея, заради невероятната й красота, но това просто не е истина. В действителността най-успешните Черни вдовици са нито сексапилни, нито сладки, нито чаровни. Повечето от тях са най-обикновени „сиви мишки“.

Но тяхната непривлекателност се компенсира с коварство. Черната вдовица е в състояние с точните думи, усмивка и дълбок женски чар, надминаващ всяка външна красота, да оплете мъжа в мрежите си, да се добере с пълното му доверие и разбира се до банковата му сметка. Всяка стотинка.

В миналото Черните вдовици срещали съпрузите си чрез обяви за запознаства, във вдовишки клубове или чрез общи познати. Често се случвало след смъртта на един съпруг Черната вдовица да се премести в съвсем друга част на страната, да смени името си и да си измисли изцяло ново минало.

Някои Черни вдовици имат деца от по-ранните си бракове. Обикновено децата са доста наблюдателни, но повечето млади жертви изглежда не подозирали за смъртоносните намерения на своите майки.

Фасадата на Черната вдовица се възприема удивително добре в едно общество, което винаги е държало на пиедестал добродетелите на вярната съпруга и любяща майка.

По-голямата част от Черните вдовици започват да убиват в средата на 30-те си години, макар някои да го правят много по-рано. Според статистиките средният брой на жертвите им е от 6 до 13 в Съединените Щати и от 10 до 15 в други страни. Убийствата се случват със средна продължителност от 11 години в САЩ и 16 в останалата част на света. Мотивът е изгода и само в редки случаи в престъплението участва ярост. Съществуват няколко случаи, в които Черната вдовица е била заподозряна в убийството на някого, за когото се е опасявала, че знае истината за нея. В останалите случаи всяко убийство е добре планирано и методично изпълнено произведение на изкуството.

Пепелянката

Мери Ан Котън е може би една от първите в категорията убийци, взаимствала името си от отровния паяк, но онези, които останали живи след нейните престъпления, я сравняват метафорично с пепелянка, което най-добре приляга на змийската й същност.

Тя е родена през 1822 г. в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Нейните родители са младата методистка двойка Майкъл и Маргарет Робсън. Скоро след като баща й преместил семейството в по-почтената атмосфера на Мъртън, той загинал в инцидент в мината. Но благодарение на усилията на г-жа Робсън, тя и нейната осемгодишна дъщеря избегнали домовете за бедняци. Малката Мери Ан Котън никога не забравила оскъдните, гладни дни и се заклела, че никога няма да умре с празен стомах. Така и станало.

Тя станала булка за първи път през 1844 г., когато се омъжила за 26-годишния железопътен работник Уилям Моубрей и се преместила с него в Корнуол. В следващите седем години двамата имали пет деца, но всички умрели още като бебета. Медицинската диагноза за всяка смърт била „гастритна треска“. След тези големи разочарования Моубрей получил същите симптоми и последвал децата си на небето през януари 1865 г. Неговата смърт дошла след подписването на застраховка за живот на стойност 35 лири. Парите естествено преминали в наследство на неговата скърбяща вдовица.

След смъртта му Мери Ан си потърсила работа. Намерила си такава като помощник медицинска сестра в болница „Съндърленд“ в Сийхам. Получила достъп до складовете на болницата, където се съхранявали арсеник и други отровни субстанции. Никой не забелязал, че шишенцата с течности понякога изчезвали.

Тя се омъжила отново, този път за пациент, с когото се запознала в болницата. Младият Джордж Уорд бил много щастлив с новата си съпруга, но не след дълго започнал да изпитва хронична замаяност, стомашни болки и изтръпване. Смятайки, че тези симптоми са реакция от лекарството, което лекарите му давали в болницата, той никога не се оплакал. Умрял петнайсет месеца след сватбата.

Мери Ан не си губила времето. Тя бързо си намерила нов спътник и се омъжила за вдовеца Джон Робинсън. Заможният морски търговец охотно я приел в богатия си дом като нова майка за петте му деца. Само за година починали три от тях. Диагнозата: гастритна треска. Робинсън скърбял и се питал какво ли проклятие е надвиснало над дома му, докато една сутрин не се събудил и открил, че съпругата му е изчезнала, а заедно с нея са се изпарили няколко сандъчета с ценности и счетоводните му книги. Първоначално се почувствал съкрушен, че е бил изоставен в момент на нужда, но по-късно осъзнал какъв късмет е имал, че той и другите му две деца са останали живи.

Мери Ан се върнала в Мъртън, за да се грижи за възрастната си и немощна майка. Тя донесла със себе си някои лекарства, с които обещала, че ще подобри състоянието на крехката старица. Смята се, че едно от тези „лекарства“ е било шишенце с арсеник. Старата жена починала скоро след пристигането на дъщеря си. Поредната жертва на „гастритната треска“.

Необвързана и свободна, Мери Ан пристигнала в Нюкасъл през 1870 г. и там научила, че нейната приятелка Маргарет Котън има богат брат на име Фредерик, който току-що бил овдовял. Фредерик Котън бил привлечен от закачливата малка „вдовица“ Робинсън – тя му казала, че последният й съпруг е починал – и все по-често търсел компанията й. Тя не се дърпала много и скоро заченала извънбрачно дете. За да спазят благоприличието, двамата се оженили и спретнали уютен семеен дом.

В началото съседите нямали причина да подозират, че нещо нередно се случва в дома на семейство Котън. Но странни, трагични и необясними инциденти започнали да се случват в града им. За няколко месеца всички прасета във фермите около града заболели и умрели, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосявала местните жители. Маргарет Котън починала. След това и Фредерик си отишъл внезапно. После неговият 10-годишен син. Както и един наемател в къщата на семейство Котън. Последвал го мъничкият Робърт, когото Мери Ан родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син на Котън от предишния му брак.

„Голям брой фактори спомогнали Мери Ан Котън да избегне разкриването си дълго време“ – пише Ангъс Хол в своята антология „Престъпления на ужаса“. – „Нивото на медицинските познания, леснината, с която се купувал арсеника, доверието, което тя създавала, казвайки, че някога е била медицинска сестра, фактът, че винаги викала лекар да се грижи за жертвите й и постоянството, с което сменяла домовете си“.

Но сега съседите започнали да говорят, и то много. Подозренията се засилили и когато умрял малкият Чарлз, местният доктор, който чул слуховете, разпоредил да бъде направена аутопсия. Той знаел, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, която покосявала членовете на семейство Котън. В организма на момчето бил открит достатъчно арсеник да убие петима души. Мери Ан била арестувана и властите наредили ексхумацията на всички починали досега. Разследващият професор по медицина д-р Томас Скетъргуд, един от водещите учени криминалисти от Университета в Лийдс по онова време, се произнесъл, че цялото семейство е починало от една и съща отрова.

Мери Ан Котън, която пресата нарекла „Лейди Гнилост“ набързо била призната за виновна и обесена на 24 март 1873 г. Говори се, че домът на Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.

Трупове в кочината

Това, което г-жа Котън доказва в Англия – че човек би могъл да се измъква безнаказано от убийство в продължение на много, много години – доказва и нейната американска „колежка“ Бел Гинес. Бел обаче се оказва по-хитра, успявайки да се измъкне от правосъдието и да изчезне в неизвестност, но не и анонимност. Тя дори оставя след себе си един вероятно невинен човек да обере цялата вина.

Когато нейната ферма изгоряла до основи в едно априлско утро на 1908 г. и в пепелта намерили телата на Бел и децата й, жителите на град Лапорт в щата Индиана си помислили: „Бедната, Бел!“. Но през следващите седмици съчувствието им се изпарило, когато се оказало, че „бедната Бел“ е най-профилната убийца в страната. Доброволците, които се заели с разчистването на руините от изгорелия дом, откривали едно след друго отровени и обезобразени тела, закопани под кочината на прасетата.

Бел Полсдатер емигрирала от родната Норвегия в Америка през 1883 г. и първоначално заживяла със своята сестра Анна и нейния съпруг в Чикаго. Там се запознала и омъжила за пазач в търговски център на име Мадс Соренсон, превръщайки се в негова вярна съпруга, без да дава никакви поводи за съмнителни машинации. Тъй като не могли да заченат, двамата осиновили три деца – Джени, Мъртъл и Луси – от други норвежки имигранти, които не можели да си позволят да ги гледат. Семейният живот бил щастлив до 1900 г., когато Мадс починал от неустановени причини. Скръбта на неговата съпруга изчезнала, когато получила 8 000 долара от застраховката му за живот.

Стягайки покъщнината и децата си, Бел напуснала Чикаго и се преместила в тихото, пасторално градче Лапорт, разположено малко над границата на щата Индиана. Предимно норвежкото население се появило с подаръци за добре дошли на прага на изоставената ферма край града, в която се нанесли Бел и нейните деца.

Физически вдовицата Соренсон била доста едра жена, около 135 кг, с лице на обрулен от природата викинг. Но притежавала сексуален чар, с който привличала мъжете като магнит. Излъчвала подканваща разпуснатост, доста рискована за онези времена. Някои жени в местната църква вече си шушукали, че деколтето на неделната й рокля е прекалено изрязано.

Скоро след пристигането й в Лапорт един добър човечец на име Питър Гинес се появил във фермата й. Тя го наела като общ работник, но всъщност отношенията им били много по-лични. Не след дълго вдовицата се омъжила за любовника си. Вдовецът Гинес внесъл малко богатство в семейната хазна. Финансовите тревоги на Бел приключили.

Но не минало много време и жителите на града, които преди това присъствали на сватбата им, сега облекли черните си дрехи за погребението на Гинес. Смъртта му била неочаквана и трагична. Голяма желязна месомелачка била паднала от кухненския рафт и разбила черепа му.

Областният патолог бил скептично настроен към причината за смъртта, но нямало други доказателства за насилствена смърт, освен собствените му подозрения. Впоследствие свидетел разказал:

„Бел ридаеше, покрила с ръце очите си, но надничаше чевръсто през пръсти, за да види какъв ефект предизвиква у околните“.

Смъртта била обявена за нещастен случай и Бел прибрала парите от застраховката на Гинес.

През следващите четири години работниците във фермата на Бел идвали и си отивали. Пристигали в началото на жътвата и изчезвали с прибирането на реколтата. Някои от тях се превръщали в нейни любовници, подобно на покойния Гинес. Тя шествала из града в компанията на тези мускулести типове, перчейки се с техните подаръци. Гражданите тъкмо научавали имената им, когато те изчезвали в неизвестното. Кършейки ръце, казвала на съседите си, че те „просто си тръгвали“ един ден. Бедната Бел, мислели си те, бедната Бел.

Вдовицата публикувала обяви за работна ръка във вестник „Скандинавиан“, чийто читатели били главно норвежки имигранти. Описвайки се като вдовица, нуждаеща се от помощта на мъжка сила, избирала онези кандидати, които притежавали нещо повече от мускули. От значение била банковата им сметка. С тези работници търсела възможност за по-дълга връзка. Повечето вдовци я посещавали, влюбвали се в нейните домашно приготвени гозби (и сексуалните намеци, които им подхвърляла) и оставали при нея. За малко разбира се, преди да изчезнат завинаги.

Съдбата в крайна сметка застигнала Бел Гинес. Или по-вероятно… Бел Гинес манипулирала собствената си съдба. Какво наистина се е случило остава предмет на спорове до ден днешен.

В свежото утро на 28 април 1908 г. фермата на Гинес избухнала в пламъци и изгоряла до основи. В избата, под срутените греди, спасителите открили и разпознали телата на децата на Бел. Край техните останки лежало тялото на по-възрастна обезглавена жена. Веднага се предположило, че Бел и децата й са били убити от някого, който след това е подпалил къщата.

Последният й любовник работникът Рей Лемпхер бил арестуван за убийство. Но претърсвайки земите около изгорялата ферма, доброволците започнали да се натъкват на труп след труп, повечето заровени под кочината до основите на къщата. Фермата се оказала гробище за всичките любовници на Бел. Когато изследвали телата, много от тях показали следи от отравяне с арсеник. На други пък черепите били разбити с тъп инструмент.

Сред погребаните била и най-голямата дъщеря на Бел, за която всички в града знаели, че е отишла да учи в колеж.

Бедната Бел се оказала не тази, за която я смятали жителите на Лапорт.

Но накрая останал въпросът: Тялото на Бел ли е било в руините или тя е инсценирала собствената си смърт? Съдът избрал по-простия отговор и осъдил Лемпхер за убийство. Макар самата Бел да била без съмнение убийца, официалната присъда гласяла, че нейният любовник и вероятен съучастник е убил работодателката си от ревност или за отмъщение.

Жителите на Лапорт обаче възроптали срещу тази присъда. Те вярвали и все още вярват до днес, че Бел Гинес се е измъкнала на косъм и вероятно е продължила да убива някъде другаде.

Старците на Гилиган

Ейми и Джеймс Арчър отворили старческия дом „Сестра Ейми“ през 1901 г. в град Нюингтън в щата Кънектикът и бързо се сдобили с репутацията на грижовни пазители на заможните старци в Нова Англия. Макар в квалификациите им да нямало и следа от медицинско образование, тяхното заведение предлагало точните терапии и медикаменти за щастливото и удобно пребиваване на възрастните пациенти. Клиниката станала толкова успешна, че шест години по-късно нейните собственици се преместили на няколко мили извън Нюкасъл в Уиндзор, където отворили дори още по-луксозния и модерен старчески дом „Арчър“.

Точно тогава, макар първоначално бавно и незабележимо, започнали да се случват странни неща. Зад белите болнични стени пациентите умирали мистериозно и без причина. Завеждащият лекар, личен приятел на Арчър на име Хауърд Кинг, приписвал всяка смърт на старостта на пациентите. Дори когато съпругът на Ейми починал, изкуфелият д-р Кинг невинно описал смъртта му като „естествена“. Ейми ридала дълго над ковчега на Джеймс, д-р Кинг утешавал дребната брюнетка, след което тя отишла в офиса на застрахователната компания и прибрала парите от застраховката му за живот.

Ейми не останала вдовица задълго. Омъжила се за Майкъл Гилиган през 1913 г. Богатият вдовец се притекъл на помощ в бизнеса и слял банковата си сметка с нейната. Не виждал нищо необичайно във високия брой на смъртни случаи в старческия дом на неговата съпруга – над десет смъртни случая на година, всичките от „естествена смърт“. Очевидно никога не се замислил, че в повечето от случаите пациентите били напълно здрави и дори доста активни физически.

В крайна сметка той самият се сдобил с висока температура и болки в корема след като похапнал от една от типичните „питателни“ гозби на Ейми. Д-р Кинг за пореден път написал „естествена“ в полето „причина за смъртта“ в смъртния акт на г-н Гилиган.

Макар повечето Черни вдовици да са крайно предпазливи, тактиките на Ейми Арчър-Гилиган били всичко друго, освен прикрити. Роднините на починалите пациенти се чудели защо техните родители или дядовци изглеждали в отлично здраве до момента, в който подписвали съгласие сестра Гилиган да тегли баснословни суми от техните пенсионни фондове. Подобно нещо се случило на Франклин Андрюс, Алис Гауди и всички останали, които подписали. Приблизително над 40 души. Местната полиция най-сетне се заела да разследва случая през 1916 г.

Властите открили в складовете на клиника „Арчър“ огромни запаси от шишенца с арсеник; Ейми обяснила, че го използва, за да убива плъхове и други гризачи. Нито полицията, нито следователите се вързали на думите й. Тялото на последния починал пациент било ексхумирано и, както и подозирали, в организма му открили убийствени количества арсеник. Още тела били изровени и резултатите съвпаднали. Дори нейният съпруг Гилиган бил сполетян от тази съдба.

След дълъг и нашумял процес Ейми Арчър-Гилиган била намерена за виновна в убийство и получила доживотна присъда. Но ексцентричното й поведение зад решетките накарало властите да вярват, че тя в крайна сметка е луда. Изпратили я в щатска болница за душевно болни, където починала, говорейки си сама в тясната килия, през 1928 г.

Врачката

В Чикаго винаги е имало голям брой полско население и в първата половина на XX век повечето от тях живеели в Ниър Норт Сайд. Но тези богобоязливи и спазващи закона хора биха искали да забравят една своя сънародничка. Нейното име е Отилия (Тили) Гбурек.

Съседите смятали Тили за екстрасенс. Тя притежавала обезпокоителната дарба да предсказва бъдещето. Успяла да съзре в сънищата си почти точната дата на смъртта на всичките й пет съпрузи, както и на няколко съседи в нейния квартал. Никога не грешала. Е, само веднъж.

Нейните лоши навици започнали на 49 години – по-късно в живота, за разлика от средностатистическите черни вдовици, когато повечето от тях прекратяват дейността си.

През 1919 г. тя предрекла смъртта на Джон Миткевич, неин съпруг от 29 години. Тили разказала на своя приятелка, че е сънувала как намира трупа му в един определен ден след няколко седмици. Разбира се, съпругът й легнал болен точно в уречената сутрин и починал същата нощ. Приятелката й била изумена, още повече когато видяла с какъв устрем се втурнала Тили към застрахователната компания, за да прибере чека си.

Тили обичала мъжете и не останала в траур за дълго. След по-малко от два месеца се омъжила за работника Джон Русковски. За нещастие Русковски бързо станал герой в един от пророческите й кошмари. Поне така казала тя на съседките в квартала. Онези, които се присмели на предсказанието й, зяпнали от учудване, когато съпруг номер две наистина се гътнал на посочената дата.

„Криминални досиета“