Шериф Кирил Васев: Избраха ме да пазя инаугурацията на Байдън сред 500 офицери

Шериф Кирил Васев: Избраха ме да пазя инаугурацията на Байдън сред 500 офицери

– Шериф Васев, участвахте в охраната на инаугурацията на Джо Байдън. Как ви избраха?

– Аз бях един от 30-те офицери от моята агенция – Шерифския департамент към щата Вирджиния, който се намира на около 25 км от столицата. Това ще рече предградията на Вашингтон. В моята агенция сме около 500 офицери. От всички бяхме избрани само ние, което за мен е голяма чест и привилегия. Първо измежду толкова много хора от моя департамент избраха само 30, аз бях един от тях, и факта най-вече, че аз съм в момента на 40 години. Роден съм в България, в провинциален град – Кюстендил, израснах там в ученическите ми години, след което емигрирахме със семейството ми и вече съм американски гражданин. Фактът, че съм от малка държава и съм в Америка вече 23 години, през които ми минаха много неща през главата – образование, дипломи, сертификати, това е доказване. Наистина е голяма привилегия да си част от такова мероприятие.

– Кога емигрирахте?

– Израснах в България през 80-те и 90-те години, ако си спомняте, казвахме им мутренските години, когато много от нас гледаха американските филми. Никога не съм си представял, че един ден ще емигрираме. Майка ми спечели зелена карта и веднага като завърших средното си образование, 3 месеца след абитуриентския ми бал заминахме. Като гледах филмите, МTV, всички полицейски агенции, не си представях, че мога да съм част от тях, а ето виждате – на самата церемония бях точно на „Пенсилвания авеню“, където Джо Байдън премина с целия си антураж. После си помислих какво нещо са животът и съдбата на човека.

– Какво си помислихте, какво изпитахте, като видяхте 46-ия президент на САЩ да минава точно край вас, а вие го охранявате?

– Чест, привилегия и гордост. Това са трите думи, които описват всичко.

– Каква беше подготовката за церемонията, колко време се готвихте за нея?

– Самата инаугурация беше миналата сряда. Ние от агенцията бяхме транспортирани в 6 вана – по 5 човека във всеки, един малък кордон. Отидохме във вторник, бяхме 9-10 часа в центъра на столицата. Трябваше да се запознаем с обстановката и да проучим периметъра, както и да уточним всеки какви задачи ще изпълнява. Разпръснаха ни 30-те човека от моята агенция, там имаше колеги от други организации, агенции, полицаи, щатски патрули. Работихме съвместно с ФБР и Сикрет Сървис. Аз бях на пост на самата улица, ние сме разделени един от друг на около 10 метра. Вече на самата церемония, когато имаше цивилни хора, трябваше да внимаваме и да наблюдаваме дали някой съмнителен няма да прескочи оградите например, дали няма да нападне колоната на президента, който минава в същото време. Моето местоположение също беше много интересно.

– Къде стояхте точно?

– Бях сложен точно пред сградата на ФБР, която се намира зад „Пенсилвания авеню“, между Конгреса и Белия дом. Това беше точно на самия маршрут, откъдето мина президентската кола. Самата подготовка предния ден, размяната на информацията с колегите, проучване на районите, допълнителни разследвания, проверка на всеки непознат пакет… Проверяваха се самите сгради и офиси, апартаменти за някаква опасност. Може би седмицата, в която за щастие бях в отпуск, когато стана щурмът на тълпата на Капитолия, която всички видяхте по телевизията, това накара всички нас от полицията и другите служби да се подготвим по-добре. Предварително бяхме подготвени да не се допусне подобно нещо.

– Как бяхте въоръжени, каква ви беше екипировката?

– Доста сериозна екипировка. Имам шлем при случай на масови безредици или хвърляния на тежки предмети. Нося и газова маска, ако трябва да се пусне газ на хората, които протестират или вандалстват и правят ексцесии, ние също влизаме в тази обгазена атмосфера, затова сме снабдени с тези маски. Едно време в България противогази имаше (смее се). Отделно по себе си носех около 16-18 кг екипировка. В нея има още пистолет с ток Тейзър, друго оръжие, бронежилетка, ножове – тактически, бойни, газов пейпър спрей, дори ножици, белезници, свински опашки.

– Как така ножици, защо?

– Понякога знаете, че с ножица можеш да срежеш по-бързо нещо, отколкото с нож. Налагало ми се е да вадя пострадала жена в катастрофа, с ножиците й срязах колана. Много хора питат „Защо са му на шерифа ножици“, но ето, нужни са. Освен тях нося палка, радиостанции, едната от които е отпред на ризницата. Всичко, като го премерим, е около 16-18 кг.

– Кой командваше цялата операция по охрана на инаугурацията на Байдън?

– Сикрет Сървис и местната полиция на Вашингтон. Аз съм шерифска полиция, която отговаря в област Вирджиния. При такива големи мероприятия Сикрет Сървис и ФБР изискват допълнителна помощ от локалните агенции, които са близо до тях, за да се свърши по-добре работата.

– Какво ви говореха агентите от Сикрет Сървис в слушалката?

– Мога само да ви кажа, че комуникацията е с кодове, вие ме разбирате, но нямам право да говоря за това. Единственото, което мога да споделя, е фактът, че по време на мероприятието ни дадоха специални правомощия. Всеки от нас имаше карта с ID, с която имаш право да работиш в тази част на града и да ползваш юрисдикцията на Сикрет Сървис.

– Имаше ли дори малки рискове, заплахи към Байдън или към някого от екипа?

– Не. Инаугурацията мина много тихо и спокойно, всички си свършихме работата много професионално, бяхме много концентрирани. Човек никога не трябва да се отпуска на такива задачи, защото се очаква и неочакваното. Нека си спомним първата седмица на януари – толкова голям град, толкова агенции, а такава голяма тълпа като тръгне… Сега всичко беше отцепено, имаше блокади, огради, бетонови блокчета, затворени мостове и магистрали, постове в различни райони. Имаше полицаи, които просто вървяха така по улиците. Всичко беше изпълнено професионално.

– Какво ви костваше лично на вас като стрес и нерви участието в церемонията?

– Освен гордостта и привилегията се отнасям към работата професионално. Знам защо бях там. За да бъдеш избран за такова голямо мероприятие, трябва през другото време в работата да си сериозен и изпълнителен. Аз имам вече 5 години стаж. Самият шерифски департамент те предлага и избира. Това беше работа. Тук не се коментира кой от коя партия е, за кого е гласувал, червен или син е. Аз запазих самообладание, концентрация и моята цел беше да си свърша работата по възможно най-добрия начин.

– Вие работите в шерифския департамент. Какво сте завършил?

– Криминология, която учих 5 години в Governors State University в Чикаго. Имам и три допълнителни специалности – имърджанси мениджмънт, разследване и социология. По време на стажуването ми 4 месеца работих и като стажант в детективска агенция. След това избрах да работя в шерифския департамент. Тук като чуете полиция, става дума за един град, който е малък, например 20-30 хиляди души, когато чуете шерифско управление, това е вече служба, която отговаря за цялата област, както в България – област Кюстендил или област Благоевград. В нашата област има по-малки полицейски департаменти, а ние шерифите имаме по-голяма юрисдикция и мащаб на практикуване на работата. Шерифите са отговорни, когато трябва да се организират дори спортни, културни или музикални мероприятия. Например U2 или Дженифър Лопес иска да прави концерт в еди кой си град в нашата област. Това първо се адресира до нас, а вече след това говорим надолу дали може да се подсигури охраната. Шерифите охраняваме и затворите в дадена област.

– При вас колко има?

– 2 затвора. Освен че охраняваме тях, пазим вътре престъпниците да не избягат, също охраняваме съдебни палати, административни сгради в областта. Понякога предоставяме ескорт на съдии, прокурори, адвокати, които се занимават с тежки случаи или имат заплахи. Транспортираме и затворници. Аз бях на такава мисия преди две седмици. Карах двама тежко криминални-осъдени за дрога, банкови обири, трябваше да бъдат транспортирани от един щат в друг, това също го прави шерифът. Караме ги в бронирани ванове.

– Някой опитвал ли е да ви бяга?

– Не, защото няма как да стане. Те са вързани за ръцете, за краката и като седнат в буса, са вързани за метални пейки. Самата сигурност не позволява да се поддадем на нападения и атаки. Ние пътуваме на такива мисии по 3-4 души.

– Занимавате се с улични банди, наркотици, арести, някой нападал ли ви е?

– Негативните случаи гледам да не ги държа в главата си. Психолозите ни учат да помним добрите случаи, когато сме спасили човешки живот или сме помогнали на някого в беда.

– Но трябва да помниш донякъде и лошото, за да си извлечеш опит, поука, не мислите ли?

– Да, така е. Също мога да ви кажа, че ако някой каже, че не го е страх в работата, лъже. Страх винаги има. Като е в човешкото тяло, страхът ти помага да не подценяваш ситуацията, да си мобилизиран и концентриран, да си нащрек. Преди да се захванеш с тази работа, знаеш какво те очаква. Най-опасни в полицейската работа в Америка са патрулирането и битовите скандали. Хора, които не са запознати с нашата професия, може и да се изненадат, но това са най-непредсказуемите ситуации. Като спираш всяка кола, трябва да си настроен, че вътре има оръжие. Знаете, че в САЩ купуването е свободно, много го носят, държат го и в колите си. Като спреш някого, не знаеш дали няма да те нападне. За щастие не ми се е случвало нищо лошо засега. Аз винаги проверявам, преди да спра някого, на който се води колата, дали е крадена, дали собственикът е криминално проявен.

– Кои са по-агресивни, тези, които продават наркотици, или други бандити?

– Зависи, понякога може да спреш човек, който има 2-3 кг наркотици и да не ти направи нищо, а друг път отиваш на битов скандал между мъж и жена и може някой да извади нож срещу теб. Не знаеш в чужда къща откъде какво може да излезе.

– Кой ви е най-опасният случай досега?

– Участвах в разследване на гангстерска организация, която нямам право да споменавам. Заловихме голямо количество хероин. Той влизаше във Вирджиния от друг щат, разследвахме над 10 човека – латиноси. Не мога да се впускам в подробности. Няма да забравя и една от приятните ми случки – веднъж открих малко дете на 4 г. – мексиканче, което не говореше английски. Беше се загубило на един карнавал и вървеше към една горичка. Обадиха ми се, че е изчезнало, бях чисто сам и тръгнах да го търся. За 30-40 минути го намерих. Аз съм баща на две деца – малкият ми син е на 2 години, големият на 6. Това дете беше на 4, хванах го с ръка, дадох му якето ми, вода. Опитах, докато дойде линейката, да го успокоя, да го стопля.

– Познавате ли други българи – полицаи в САЩ?

– Следващия месец ще стане 1 година, откакто направихме българско-американската полицейска асоциация. В нея сме вече 40 полицаи българи, които работят за различни агенции, някои са шерифи, други полицаи, трети щатски патрули. Разпръснати сме по цяла Америка, комуникираме, имаме си наш общ чат, фейсбук страница. Сега мислим да се съберем някъде да отпразнуваме 1 година. Всички сме продукти на майка България.

– Защо решихте да емигрирате и да заминете от Кюстендил?

– Когато си на 18 г., решението не го взимаш ти, не зависи много от теб. Моите родители бяха кандидатствали за зелена карта. Имам по-малка сестра, тя беше на 15, аз на 18 г. Извикаха ни в посолството в София, нашите оправиха всички документи, мина интервюто. През това време американската консулка ни стисна ръцете, каза „Одобрени сте“, пожела ни успех и така заминахме. Кацнахме в Чикаго, там живях дълги години. Сега заради работата съм във Вашингтон.

– Вие сте полицай, а сестра ви и родителите ви с какво се занимават?

– Сестра ми е омъжена, има две деца и с мъжа й живеят в Пловдив, където имат онлайн частен бизнес. Бяха ни на гости за празниците. Те се върнаха в България през 2010 г. Майка ми и баща ми са пенсионери и не работят вече. Баща ми е бивш шофьор на ТИР, майка работеше във фабрика за лампи, които се слагат над билярдните маси. В момента те живеят в моята къща във Вашингтон, защото имам две малки деца и ни помагат. Освен това на тези години искат да прекарват повече време с внуците си и са щастливи.

– Откога не сте си идвал в България?

– От 2018 г. Тогава си дойдох, за да направим кръщене на големия ми син, а през 2016 г. се върнах, за да кумувам на мой приятел. Аз си обичам традициите, културата, старите обичаи. Това ми идва от семейството и как са ме възпитали.

– Кое ви липсва най-много?

– Липсва ми България като цяло, напълно откровен съм. Няма ден, в който да не се сещам дали за отделен момент от моето детство, дали за даден роднина или случка.

– Замисляте ли се някой ден да се приберете?

– Много от близко следя нещата в България, не искам обаче да се вкарвам в политика, както и в това какви са неуредиците. Това е дълга тема, но бих се върнал у нас, да работя за страната, ако тя има нужда от хора като мен.

– Вашата смяна е по 13 часа, след нея как си почивате?

– Сега съм почивка, със съпругата и с двете ми деца сме, родителите ми са на пазар. Обичам да се събирам с приятели, обичам да слушам българска народна музика и обичам да пътувам. Бил съм в над 20 държави, обичам да разглеждам, да научавам исторически факти за тях, а не като някои само да лежа на плажа. Любознателен съм, което ми помага и в работата. В момента изучавам начално ниво на испански, даже преди няколко седмици бяхме в Мексико на почивка.

„Телеграф“